I При мен нещата не са ставали лесно, разчитала съм на натрупвания, упоритост, надявам се и на някакъв талант

I Стремя се да не се влияя от злобни оценки

Разкажете ни на кратко за вашия професионален старт...

Имах късмета веднага след като завърших Факултета по журналистика да започна да работя във вестници, при това скоро попаднах в току-що създадения „24 часа“, който извърши истинска революция в печата. Тогава започна да се пише по нов модерен начин, промени се дори оформлението на изданието, всеки можеше да попадне на мушката.

Не е без значение, че тогава мои шефове бяха хора като Петьо Блъсков и Валери Найденов, от които наистина съм научила много – и то не само като хватки в работа, но и като смелост да защитаваш определена позиция, а да не се превърнеш в „пишещи килоти“, както обичаха да повтарят често и двамата.

С лекота ли ви се удаде професията на телевизионна водеща?

На такъв въпрос обикновено се отговаря банално – че е имало трудности, докато свикнеш с камерата и все пак по-различните правила и обстановка в студиото, докато започнеш да обръщаш на визията същото внимание, колкото на словото преди. Макар да е клише – сигурно е вярно. Радвам се, че към предаването има интерес, колеги от вестниците препечатват някои от нашите истории и в крайна сметка в неговата основа е журналистиката, която е на път да изчезне от екраните.

На кое качество залагахте, когато градихте кариера?

При мен нещата не са ставали лесно. Дано да не прозвучи помпозно, но съм разчитала на натрупвания, упоритост, надявам се и на някакъв талант. Късметът сигурно също е много важен. Аз от години пиша анализи и статии във вестниците, най-вече в „24 часа“, но хората започнаха да ми искат автографи, едва след като се изявих като коментатор във ВИП брадър. Не крия, че това мое участие ме накара да се замисля да пробвам в телевизията, просто защото имах нужда от изразходване на друг тип енергия. Иначе знам за себе си, че никога няма да престана да пиша. Удоволствието от словото върху белия лист също е невероятно. Поне за мен.

Голяма част от обществото се запозна с вас по време на психологическите анализи на портретите в „Биг Брадър“ и критиките в „Голямата уста“. Лично вие как се определяте като критик? Смятате ли, че сте добър психолог?

Не смятам, че съм правила в тези наистина много успешни предавания, в които в крайна сметка се оглеждаха процеси в обществото, психологически портрети. Там по-скоро изразявах различни позиции – вредна ли е днес чалгата, кой носи отговорност за възпитанието на децата, защото си завиждат хората в шоу бизнеса. Може би защото тезите ми донякъде се отличаваха от тези на колегите ми от т. нар. „инквизиция“ - Венета Райкова и Борис Ангелов – те направиха впечатление. Позицията за мен е по-важна от психологията. Особено в журналистиката.

А как реагирате, когато някой си позволи да ви критикува?

Вслушвам се в критиката, но на хора, на чието мнение държа. За съжаление, журналистическата работата, понеже е публична и казва понякога неприятни истини, не е от най-обичаните. И понякога събира много негативна енергия. Стремя се да не се влияя и от злобни оценки, защото не вярвам някой колега да не ги е получавал. Иначе върху умната критика мисля много. И съм склонна да се променям според нея.

С какво е по-различно предаването „Истории с Патрашкова“ от другите подобни по формат предавания?

Не бих го сравнявала с някое, защото то не е форматно, измислихме си го с нашия екип. Не се хваля, но мисля, че няма друго предаване, в което се разказват важни истории за времето, в което живеем, а в студиото други хора ги коментират, но на базата на контрапункта. Така например, ако разказваме за треньора по вдигане на тежести Иван Абаджиев водим разговор за предела на човешките възможности и свръхнатоварванията с нежната хореографка Мила Искренова. Така се правят неочаквани изводи и необичайни паралели. Защото нашата цел е да накараме хората да се замислят, колкото и някои да смятат, че днес това занимание не е полезно.

Имате ли си вече любима история през краткия живот на предаването?

Имам сантимент към историята за трудните моменти, които изживяваше до неотдавна известният актьор Чочо Попйорданов. Той смяташе, че е стигнал „дъното на кладенеца“ и се опитваше да излезе отново над земята. Лаская се да мисля, че започна да се променя след предаването. И това ми е достатъчно.

До колко е важен за кариерата на една жена мъжът до нея?

Естествено, че е важен. Ако нямаш покрепата на човека до теб, на родителите и на най-добрите ти приятели – не вярвам, че си истински успял. За щастлив – да не говорим.

Ще ни споделите ли тайната на вашия успешен брак, колко години ви остават до сребърна сватба?

Страшно много време ми остава до сребърната сватба. Заедно със съпруга ми – спортния журналист Иво Димитров сме женени от 9 години. Това не е дълъг период, но ще кажа само, че без подкрепата на Иво нямаше да съм така убедена в смисъла на усилията си. Формулата за известни компромиси в съвместното съжителство е позната. Но ако не си срещнал точния човек, нищо не се получава. Важното е той да те подкрепя в най-трудните моменти и да си сигурен, че образно казано, е готов да се хвърли за теб в огъня. Аз го усещам. И затова смятам, че съм щастлива.

Разкажете ни за вашия дом – защо го обичате?

Сегашният ни апартамент е обзаведен със старинни мебели, които поне на мен ми създават уют, може би защото обичам да си мисля и за това, което е било преди нас. Най-ценното в него за мен са картините и въобще произведенията на изкуството. С такива предмети човек наистина може да избяга в един по-добър свят.

Какво мислите за т.нар. домакини?

Възхищавам им се искрено, защото аз не съм такава и смятам това за свой недостатък.

А обичате ли да готвите?

За да ви предложа рецепта, трябва да я препиша от някоя книга. А от това няма смисъл. Иначе обичам класиката в храненето, както и да звучи това.

Имате ли любима фраза, която ви изправя след някакъв провал или иначе казано какво ви кара да вървите напред?

„Когато успее, човек се сдобива с много фалшиви приятели и със страшно много истински врагове“. Казал го е Хипократ и си го повтарям в случаите, когато съм била несправедливо засегната или недооценена. И това ми дава кураж да дразня враговете и да радвам приятелите си. Просто така се налага.  



Публикувано във Вестник за дома /брой 27 - 2008/